Ian Herbert, Theatre Record, 2004 Issue 24
(...) Няколко вечери в Пловдивския Драматичен театър, най-старият от 54 в страната, представиха картина на театър, който живее с актуалните теми, дори когато избира местни класически или съвременни чужди пиеси, за да го демонстрира. Пловдивският театър дразни колегите си в София, столицата, с това, че редовно отнася техните национални театрални награди, а неговата силна 17-членна постоянна трупа се радва на особен успех при ръководството на директора Емил Бонев и неговия блестящ млад помощник Петър Кауков. Видях две контрастиращи постановки на Кауков; първата беше “По-близки до земята” от сръбския драматург Желько Хубач, която наложи една върху друга колоритна гангстерска история след Босненския конфликт и история за последиците от една друга война – тази между Сърбия и България от 1885 г. Ненатрапчивата, кинематографична игра на актьорите забележително контрастираше с тяхната страхотна стопроцентова комедия “Bai Ganyo” в адаптация на Кауков върху разказите за изкачването към политическата власт (и, в тази версия, за стремежа към Европейския съюз) на български нахален тарикат, напомнящ малко за чешкия Швейк. Николай Урумов напълно заслужава наградата си за най-добър актьор в главната роля, обаче не бях толкова уверен за най-добрата актриса, както и за наградата за най-добър спектакъл на третата постановка – “Свекърва” от друг български любимец – Антон Страшимиров, свръх-експресионистично осъвременена от Мариус Куркински. Най-радващото беше, че и трите пиеси извънредно много се харесваха от предимно млада публика. Те се играха на прости декори, с черни завеси, което говореше за трудното икономическо положение в българския театър (на когото все още предстои да научи за Дизайн по осветлението като отделна професия), но качеството на актьорската игра и особено умното владеене на сценичното пространство в режисурата на Петър Кауков повече от достатъчно компенсираха всяка примитивност на технологията.
Йън Хърбърт, сп. “Тиътър Рекърд”, бр. 24, декември 2004, Лондон
